[…] Казват, че майките никога не умират наистина. Онази въображаема пъпна връв, която ви е свързвала през годините, никога не се прекъсва. След смъртта тя просто придобивала друг израз на обич. Вече със сигурност зная, че е така. Когато ми домъчнее за дъщеря ми, просто отивам до големия кладенец в средата на двора, пускам сълза и на повърхността на водата мога да видя желаното. Да видя колко е пораснала. Да опитам да разпозная някои от детските ѝ черти, някоя от детските ѝ усмивки. Да я прегърна невидимо, когато има нужда от мен, да я направлявам в житейските избори, които прави. Да се почувствам майка отново.
Тук има всякакви майки – млади и стари, с добри и с лоши сърца. Майки, изоставили децата си. Майки, които не са ги обичали. Майки, които като деца не са били обичани, и това е прокъсало връзката им със собствените отрочета. Всички сме различни посвоему, но поне в едно си приличаме – ние сме майки, разделени от децата си. […]
‘Майчина Прегръдка’, Данна Донку