Ръцете ни са вече отвързани и аз усещам, че тя няма да избяга от мен, защото не знае как да се върне обратно. Дори и да ѝ кажа града, тя отдавна не помни, че Зингария е родното ѝ място – още нещо, което някога пожертва за любовта ни: родовата си памет. Сега ще я заболи, ако трябва да ѝ го припомня, затова премълчавам. В любов и на война всичко е позволено, нали? Ще ми се да продължа да вярвам в това. И макар че при нас и двете се сливат, аз винаги съм избирал любовта дори и ако се налага да я премълчавам. Отново надявам маската на жестокия воин, който тя мрази в момента.