– Вземи каквото искаш от мен, само освободи близките ми!

Дръзка е, както винаги. Бръчицата между веждите ѝ е така силно вдлъбната, сякаш от очите ѝ всеки момент ще заизскачат искри. Всъщност тя го може. Може да ми причини всичко, което, сигурен съм, ѝ се иска в момента, само че още не го знае. Е, и е окована за стената в покоите ми.

– Не става така, знаеш. Дълговете са си дългове. Ако толкова го искаш обаче – да

взема всичко от теб, няма да ти отказвам.

Доближавам се дотолкова, че да мога да усещам необикновения ѝ аромат. Вдишвам жадно и нахално вдлъбнатината на шията ѝ. Там, където е най-сладкото. Тя потръпва, усещам го, но опитва да го скрие. Нищо, ще поиграем още.

– Махни се от мен, нищожество! Махни ръцете си от мен!

       Поглеждам ръцете си. Не съм я докоснал. Тя обаче усеща допира ми в ума си. Той се разлива собственически по вените ѝ и тя не може да си го обясни. Не помни, че ме е обичала. Омразата е заличила всички мои следи по тялото ѝ. Следи от целувки и обещания, от копнеж. Готов съм на всичко, за да ѝ ги припомня. Вместо това се преструвам, че не сме били влюбени. Това боли повече. Боли да не ме помни.

– Не съм те докоснал, Азония… все още.

 Отдръпвам се от шията ѝ, но уханието ѝ не се отдръпва от мен. Като опиянен съм. Ухилвам се глупаво насреща ѝ, но тя е твърде студена, за да забележи топлината, с която я гледам. Никога не бих причинил зло на тази жена, но тя не ми вярва. Е, ще трябва да предизвикам с нещо вниманието ѝ:

 – Не каза ли „вземи каквото искаш от мен“ преди малко? Какво си готова да ми дадеш?

Азония въздъхва шумно. С отегчение върти очи.

– Не и каквото очакваш, Терисей! Никога! Никога не си и помисляй, че можеш да ме имаш, глупако!

Късно е да ми го казва… в ума си я виждам гола в ръцете ми… как стене и се извива от удоволствие. Имал съм я толкова много пъти, че се изкушавам дали да не пусна тази картина в съзнанието ѝ… но е рано, напомням си. Тя трябва да е готова за мен. Докосвам въжетата на китките ѝ и незабележимо ги разхлабвам. Азония толкова много ги е опъвала, че червените резки по ръцете ѝ скоро ще прокървят. Опитвам се да я накарам да не мисли за мен по този начин. Да не вижда пред себе си единствено враг.

– На твое място щях да внимавам повече с приказките. Сама, затворена тук с мен, със сестра и баща – в собствените ми затвори… не мисля, че имаш свободата да ми говориш така, Азония. А има и една важна подробност, която държа да ти призная – приближавам се и прошепвам съвсем до ухото ѝ, така че дъхът ми да погали кожата ѝ и тя да настръхне: – Ти. Не. Ме. Привличаш. Запомни го добре, когато отново ти се прииска да ми демонстрираш превъзходство, малката.

Лъжа я безсрамно, за да видя как ще реагира. Макар да не го бях очаквал, нещо в нея се свива, все едно съм я ударил. Дожалява ми и искам да я прегърна, но все някога ще стигнем и дотам. Отново.

Азония преглъща за пореден път, този път сълзите си. Изглежда толкова смела, че се влюбвам още по-силно в нея, ако това изобщо е възможно. Полагам кански усилия да не ми проличи любовта и да не протегна ръка към онзи непокорен кичур, засенчил красивите ѝ очи. Вдлъбнатата линия между веждите ѝ е заличена, гневът на любимата ми е потушен от злокобната перспектива, която ѝ начертах. Тя най-накрая е готова да спре да се бунтува и казва:

– Ще ти служа, Терисей. Ще направя каквото поискаш, само ги освободи, умолявам те.

Раменете ѝ са отпуснати, докато го изрича. Макар и да не го осъзнава, вътре в себе си, много надълбоко в съзнанието си, е наранена от моето фалшиво отхвърляне. Толкова мразя тази игра. Толкова изморен съм вече от нея.

– Чудесно е, че се вразуми – правя с ръката си движение във въздуха и въжетата, с които е овързана, изчезват. Правя още едно, противоположно движение и дясната ѝ ръка се оказва завързана за моята лява.

Поглеждам към китката ѝ – кожата ѝ е толкова нежна и чиста. Един ден там, точно там, където китките ни се допират в момента, ще изрисуваме името на Адара, дъщеря ни. Името ѝ, отекнало в съзнанието ми, ме кара да си спомня къде съм и какво правя. Защо го правя.

– Службата ти започва още сега. Искам от теб да затвориш очи и да ни пренесеш до Зингария.

– Невъзможно, не мога да го правя с друг човек до себе си.

– Представи си тогава, че сме едно цяло. Хвани ръката ми и се допри в мен. Хайде, не се страхувай.

– Какво ще правим там? – пита тя недоверчиво.

– Ще спасим дете.

– Какво печелиш ти от някакво си дете?

– Ще разбереш, когато отидем.

*

Азония е лека като перце. Опира се на гърдите ми и за кратко забравям, че сме назад във времето, преди да се влюбим. Там, където тя ме мрази и аз съм покварен, защото убих и поведох битка само за да я отвлека и да я държа близо до себе си.

Някога не стана така. Когато за пръв път се влюбихме, беше доброволно от нейна страна. Тя избяга от семейството си и никога не погледна назад. Бяхме толкова щастливи, а сега… Сега се връщаме обратно, но времето тече различно. Отчайващо е да не знам дали отново ще я накарам да се влюби и дали това, което правя сега, ще спаси бъдещето. Всички тези мисли минават за секунди през ума ми, докато вдишвам жасминовия аромат на косите ѝ. Тя е притихнала в себе си, примирена. После отваря очите си и в синия им безкрай усещам стоманения леден къс, с който ме пронизва.

– Трябва да освободиш ръцете ни.

– Невъзможно, нямам ти доверие, ти ще избягаш.

– Тогава не мога да направя нищо за теб, не мога да те понеса в пространството, ако ръката ми не е свободна – лъже тя.

– Ако исках да не можеш да се движиш, щях да завържа краката ти, Бързонога. Добре, нека да е както искаш! – старая се да съм търпелив.

– Какво? Ще ме пуснеш ли?

– Не, но няма да те карам да използваш краката си – още докато го изричам, политаме в небесата и тя сподавя стон от изненада, а може би и от страх. – Е, нямаше да съм велик воин, ако разчитах само на една единствена възможност, нали, Бързонога? Не се страхувай, няма да паднеш. И макар че аз не мога да ти доверя живота си, ти можеш да си напълно спокойна за своя, държа те здраво!

Пелерината ми ни покрива и след миг като щракване с пръсти сме там – в Зингария, където едно момиченце трябва да бъде спасено.

Мализе. Онази, която след време на свой ред ще спаси дъщеря ни Адара.

**

Понякога пътуването във времето може да обърка всичко много повече, отколкото да го подреди – аз ли да не го знам. Когато някога за пръв път срещнах малката Мализе, отровата на змията беше проникнала надълбоко в кръвния поток и Азония не успя изцяло да ѝ даде своя дар. Мализе остана жива, разбира се, но отровата я ослепи и увреди дарбата ѝ. Мализе беше пророческо дете, но вместо да развие дарбата си на пророк, след ухапването от змията тя започна да вижда събитията по грешен начин. Не че предсказанията ѝ не се сбъдваха – сбъдваха се, само че погрешно. Ето защо сега е толкова важно да попречим на змията да ухапе Мализе, която в момента е само на шест години.

Когато с Азония се приземяваме на площада в Зингария, тя е задъхана, объркана и замаяна. Удря ме в гърдите, а после се притиска до мен почти в прегръдка – в моменти на уплаха умът не успява да заличи инстинктите от бъдещето и вътрешно в себе си тя не може да се съпротивлява на чувствата си. Те отново напъпват под повърхността на омразата ѝ.  

– Къде ме отнесе, проклетнико! Настоявам веднага да отвържеш ръцете ни, не мога да понасям повече противната ти миризма!

Езикът ѝ е по-отровен от онази змия, която ще срещнем, но аз си замълчавам, не искам да ѝ отвръщам със същото. Пък и прекрасно знам, че тя обожава миризмата ми, която я побърква. Каквито и да ми ги говори в момента. Изпълнявам желанието на Азония, правя онова светкавично движение с пръстите и връзката помежду ни се изпарява – само онази на ръцете ни, защото за другата не съществуват магически движения. Няма сила, която да може да те отвърже от мен, любима, нашепвам в съзнанието ѝ, но омразата ѝ заглушава моя опит да я накарам да си спомни.

Ръцете ни са вече отвързани и аз усещам, че тя няма да избяга от мен, защото не знае как да се върне обратно. Дори и да ѝ кажа града, тя отдавна не помни, че Зингария е родното ѝ място – още нещо, което някога пожертва за любовта ни: родовата си памет. Сега ще я заболи, ако трябва да ѝ го припомня, затова премълчавам. В любов и на война всичко е позволено, нали? Ще ми се да продължа да вярвам в това. И макар че при нас и двете се сливат, аз винаги съм избирал любовта дори и ако се налага да я премълчавам. Отново надявам маската на жестокия воин, който тя мрази в момента.

– Не се опитвай да бягаш, защото не отговарям! Ако не ми служиш вярно, ще бъдеш наказана и…

– Да, да, спести ми словоизлиянията си, научих ги вече наизуст. Казвай какво искаш от мен и да приключваме с това!

– Чудесно! Ето че най-накрая си се вразумила – посягам да докосна ръката ѝ, но тя се извръща.

Да… наистина боли да ме мрази толкова. Дано, когато ѝ разреша да си спомни, съжали за начина, по който ме наранява. Събирам се в себе си и продължавам със следващата част от плана:

– Това, което искам от теб, е… просто да бъдеш себе си и да правиш онова, което най-много обичаш.

– Какво искаш да кажеш, говори по-ясно!

Тъкмо отварям уста, за да ѝ обясня какво предстои да се случи, когато осъзнавам, че ако продължим с обясненията, ще изпуснем момента, заради който сме тук. Не казвам нищо, вместо това я повличам към центъра на площада. Зад шатрите на пазарите, сред бъркотия от звуци, шумове, аромати на билки и подправки, търся жената с лилава кърпа на главата. Не мога да я видя все още. Всеки път се появява от различно място. Азония вижда, че започвам да изпадам в паника и ме дърпа за ръката. Не сме усетили кога сме се хванали за ръце, но сега осъзнавам, че тя е тази, която не пуска. Не знае какво или кого търся, но паниката ми се предава и на нея.

– Какво ти става, Терисей, не ме ли чуваш, какво правим тук? Какво да правя тук?

В този момент подивяло магаре притичва през пазара и аз светкавично дръпвам Азония до гърдите си и отскачам с нея назад! Блъсваме се в кошове с плодове, които се разпиляват, Азония пада върху мен и аз я целувам. Жадно и бързо, посрещам удара на лицето ѝ с устните си. Изглежда толкова случайно, че тя ахва, когато зъбите ни се удрят, а аз я целувам повторно, за да облекча болката ѝ. Тя дори не ме наругава. Целувката е пробила стената от омраза, защото усещам, че най-накрая може би ще си спомни, че сме се обичали. Че още я обичам.

– Ш-ш-ш, просто бъди до мен и не задавай въпроси. Слушай сърцето си, то ще ти каже какво да направиш!

– Ти не си наред! – Азония се отласква от мен с всичка сила и изтупва роклята си. Оглежда се и започва да се извинява на някого за цялата бъркотията.

И тогава я виждам – жената, забулена с лилавата кърпа, която този път е онази, чиито кошове сме съборили. Азония ѝ се извинява и дори започва да ѝ помага да събере стоката си, докато аз се озъртам и търся Мализе. Никъде не я виждам. Не разбирам защо още я няма.

В следващия момент любимата ми отмества един паднал кош и тогава я съзирам зад него – боса, чорлава и с големи лилави очи. Виждам как Азония подава ръка към нея и я пита:

– Как се казваш, красавице?

А пророческото дете ѝ отговаря:

– Аз съм Мализе, красива кралице, и ти ще ми станеш майка.

 Азония се разсмива на висок глас, аз също не мога да сдържа смеха си, защото Мализе ѝ говори пълни глупости. И все пак… нещо отвътре ме прави неспокоен. Мализе е пророчица по рождение… как е възможно да говори всичко това, а да не вижда змията, която всеки момент ще изпълзи отнякъде, за да я ухапе и да промени живота ни… Как е възможно да лъже за Азония, когато все още не е загубила дарбата си… не мога да разбера. Само усещам, че нещо не е наред. Че може би нищо няма да се случи по начина, по който очаквам.

Жената с лилавата кърпа, майката на Мализе, също изглежда притеснена. Почудата ми е безкрайна, когато заговаря:

– Простете, принцесо, не трябваше да цапате ръцете си с всичко това – тя посочва събраните от земята плодове, – нямате вина. Приемете този шал като подарък и извинение от мен, моля Ви – и жената се покланя, преди да подаде красиво опакован шал. Азония поглежда към мен неразбиращо и прошепва:

– Какво им става, защо ме бъркат с принцеса, къде сме, знаеш ли?

Това е моментът,  в който разбирам, че времето не просто е текло по друг начин, а е объркало местата на събитията и на участниците в него.

Да, Азония наистина беше принцеса на Зингария, но спря да го помни, когато се влюби в мен. Хората тук никога не са виждали лицето ѝ преди, за да си я спомнят – баща ѝ никога не ѝ беше позволявал да излиза на пазара…. Тогава как всичко това се случва в момента. Докато обмислям ситуацията, правя най-голямата грешка – наистина пропускам момента, в който змията, онази змия, която щях да убия, изпълзява от шала, и вместо Мализе ухапва дясната ръка на Азония, която тъкмо го разгъва, за да го разгледа. Всичко се случва за част от секундата и дори не съм способен да мисля за действията си. Реагирам извън себе си и разума си.

Азония изпищява и хвърля шала, аз вадя кинжала си и го разсичам, а после в яростта си намушквам жената с лилавата кърпа, която дръзна да даде отровен подарък на любимата ми. Малката Мализе пищи и сипе проклятия, а в целия този шум аз осъзнавам, че няма да има повече шансове да поправя стореното или да пътуваме във времето, защото този път ще умре Азония или ще ослепее, или ще ослепее и после ще умре, но никога няма да си ме спомни или да ме обича отново. Или да спасим дъщеря си, защото ако Азония умре сега, Адара никога няма да дойде от бъдещето. Хващам парцали от шала и стягам китката ѝ.

– Не умирай, любима, няма да го понеса!

Азония се отпуска в ръцете ми.

По дяволите! Не мога да я изгубя точно сега! Оглеждам се за помощ, но пазарът внезапно се е опразнил и няма жива душа душа наоколо. Сами сме, само ние и Мализе!

Грабвам отново кинжала си и правя разрез около ухапаното, искам отровата да изтече, но става по-зле. Кръвта бликва и не мога да я спра. Азония е единствената, която може да извлече отровата от чуждо тяло и да му вдъхне живот! Да танцува върху жарава толкова бързо, че да спаси нечия душа и да я върне обратно. Змията не трябваше да хапе нея, защото сега няма кой друг да я спаси. Проклинам се.

– Трябва да прочистиш кръвта ѝ със своята, да ѝ дадеш да пие от нея. И може би да поемеш малко от отровата ѝ – Мализе гледа в пространството пред себе си, без да вижда, защото очите ѝ са бели. Трепери на всяка дума и гласът ѝ не звучи по детски. Има видение. Само дето не знам дали е от правилните, или от грешните ѝ, защото нищо не се случва както трябва да е. Докато обмислям дали да го сторя, тя продължава:

– Ти уби змията, която щеше да ме ухапе, затова сега ти помагам да спасиш жената с червената коса. Тя е кралица и ще ми бъде майка!

Добре, значи може би е от правилните видения. Хващам отново камата си и правя тънък разрез на лявата си китка. Допирам я до устните на Азония и оставям няколко капки златиста кръв да прокапят в устата ѝ… Нашата различна кръв някога беше онова, което ни разделяше, причината расите ни да воюват. Причината да създадем поколение, за да докажем на света, че съюзът е много по-силен от всички различия. Че любовта не се интересува от различните раси и цвят на кръвта. Мощната енергия на кръвната ми линия прониква бавно в тялото на любимата ми и кожата на лицето ѝ заблестява в златисто. С всяка нова капка силата ми се разпростира в нея. Тя отваря сините си очи. В тях блещукат златисти огънчета.

Премествам раната си върху дясната китка на Азония и ръцете ни за момент са преплетени отново по същия начин както когато прелетяхме през времето и пространството. Тя се усмихва.

– Красив си.

– Не колкото теб, любима. Как се усещаш?

– Не знам, но май… не усещам краката си, златокосий…

Златокосий. Името, с което ме нарече при първото ни влюбване… Спомни си ме! Осъзнавам едновременно най-хубавата и най-нещастната новина, но не искам да го повярвам.

– Нищо ти няма, Азония, любов моя, просто си замаяна! Хайде, след малко ще можеш да ходиш.

– Няма – обажда се Мализе. Вече няма да бъде Бързоногата.

– Млъквай, сополивке, кой те е питал!

Но тя не млъква и продължава:

– Няма да можеш да танцуваш върху жарава и няма да можеш да върнеш любимия си, когато отровата на змията започне да действа след малко! – Мализе се ухилва злорадо насреща ми.

Какво става, по дяволите? Съвсем бях забравил за отровата! Отдръпвам ръката си, но от нея прокапва едва-едва червена кръв… няма помен от златистата ми кръвна линия! Правя магическо движение във въздуха, но не се случва нищо. Магията се е изпарила от мен!

– Как ще се върнем обратно в нашето време, Терисей, как ще се върнем при Адара?

Нямам отговор. Поглеждам към Мализе. Усещам как не ми достига въздух.

Малката ясновидка се втренчва в мен, когато изсъсква:

– Ти ще умреш, тираничен господарю, и най-накрая чистокръвните ще се отърват от теб и династията ти! Няма вече да пътуваш назад във времето, за да променяш живота ни, няма да крадеш повече принцесата ни и няма да създаваш тиранично поколение, което да ме караш да спасявам в бъдещето! Всичко ще свърши тук и сега, защото най-накрая, след толкова време успях да те надхитря! А аз наистина ще бъда дъщеря на принцеса Азония, която ще стане велика кралица!

Посягам към камата си, но не мога да я напипам, докато усещам, че краката ми започват да се парализират… нищо, все ще намеря начин да накарам малката нещастница да млъкне. Мога да ѝ извия вратлето като на пиле! Няма начин да умрем тук и сега, аз и Азония сме по-силни от всичко!

– Не я слушай, Азония, аз и ти няма да умрем, не я слушай, любима!

Смехът на Мализе е силен и зловещ, очите ѝ са все така бели. Косата ѝ се е наелектризирала. Не прилича на онази, която ще познавам като девойка…

Обръщам се към Азония и я целувам, тя ми отвръща с готовност. Езиците ни се преплитат и аз съм готов да умра в прегръдките ѝ, за да се обичаме вечно, когато тялото ѝ се стяга и нещо мокро потича помежду ни.

Едва тогава усещам болката.

– Дано гниеш в ада, изчадие скапано!!! Помня те, помня те и все така те мразя от дъното на душата си!

От думите ѝ почти ми прилошава. Устата ми се сковава и вече не мога да говоря. Гледам я като безмълвен свидетел на убийството си.

Тя завърта камата още по-дълбоко в тялото ми, но шокът от болката е нищожен пред шока от осъзнаването. Азония се отделя от мен и без никакво усилие…се изправя! Изтръгва камата от тялото ми и последното, което виждам, е как прегръща малката пророчица и хвърля обувките си в лицето ми.

– Никога не съм те обичала, Терисей. Мисли за това, докато червеите ядат златното ти тяло!

И побягва. Бързоногата побягва, по-бърза отвсякога!

Мракът идва за мен.