(на Тоше Проески с цялата ми любов)
В снежното утро светлината синее –
тънка ивица ангелска плът.
Зората се пуква, снежинките блескат –
момчето се готви да срещне света.
Вселената тихо ръка му подава,
издърпва го нежно на белия свят.
С дар го дарява и благославя –
надалеч ще го води гласът!
Орисва го още да бъде красиво,
нежно, любящо и щедро момче,
на непознати ръка да подава,
да има необятно и златно сърце.
С песен света да лекува от злоба,
да руши бариери и с любов да гради,
да оставя следи във Вселената,
по които след него друг да върви.
В тишината на утрото снежно
една майка погалва момчето си.
Тя още не знае, че то е орисано
да надскочи съдбата и времето си.
Написах това стихотворение на 25.01.2024 г. по повод рождението на Тоше.
0
