ЧАСТ 1

Деветото стъпало изскърца зловещо още щом върхът на обувката ми се докосна до него.

Нямаше да издържи тежестта на тялото ми, това беше сигурно. Знаех, че сега е моментът да се откажа, да се върна назад, но не можех. Нещо ме теглеше с костеливите си ръце все по-нагоре и по-нагоре. Много добре знаех какво е. Понякога желанието на човек може да е толкова силно, че да го повлече след себе си. И аз стъпах на деветото стъпало с цялата тежест на желаното, докато усещах как светът се разпада под краката ми.

Как политам в бездната на безкрая.

Или през девет земи в десета.

Не можех да повярвам, че това проработи!

Само ако знаех онова, което знам сега.

1.

  Откъсни косъм и живей вечно!

„Гаридж не знаел за света отвъд. Целия си живот досега бе прекарал в червената пещера под Небесната скала в очакване на поредния чуждоземец, повярвал в приказката за него. Гаридж обичал приказки – първо, защото на него никой не му бил разказвал такива като малък. Той не помнел нито майка си, нито баща си, нито да е бил малък. Понякога имал чувството, че се е родил направо възрастен, злобен и син, защото не можел да си спомни за проклятието, което го превърнало в синьото джудже под Небесната скала. Той не можел да си спомни, че именно една приказка го довела до проклятието. Затова Гаридж предпочитал да бъде герой в нечия чужда ужасна приказка и това определено му доставяло удоволствие. Умишлено оставял живи някои от мъжете или жените, опитали да отскубнат косъм от брадата му само за да могат да добавят нови и нови ужасяващи подробности към неговия приказен образ.

Гаридж имал ниско и пълно тяло, покрито със синя люспеста кожа, досущ като на змия, но, уви, неговата била постоянна и не подлежала на смяна. Нямал дрехи освен една препаска с неопределен цвят, която не се виждала особено от дългата зелена брада, която била толкова гъста, че приличала на пълзяща корона на дърво, спускаща се до земята, а в случая – до малките му дебели, ноктести, сини крака. Най-интересното в Гаридж обаче не били външните му белези, а безбройните малки звънчета, втъкани в брадата му. Да, синьо джудже със зелена брада и шарени звънчета – досущ като коледно дърво, ако не била една ужасяваща подробност – във всяко звънче била скрита по една човешка душа. Един косъм от брадата му можел да дари човек с безсмъртие или да го излекува от смъртна болест. Това безсмъртие, което Гаридж притежавал, било точно заради животите на онези, неуспели да откъснат косъм навреме, за да останат живи…“

Аз, разбира се, не исках да бъда от тях. Не ми трябваше безсмъртие, но любимата ми сестра беше тежкоболна. Нямаше друго спасение за нея – трябваше ѝ косъм от синьото смъртоносно джудже.

Беше трудно да стигна дотук. Сега се опитвам да определя мястото и не мога да преценя дали е горна, или долна земя спрямо нашия свят. Уж е в бездна надолу, но за да стигна до пещерата към нея, трябваше да се кача високо. Това са подробности, които съществуват само в приказките, но аз не повярвах истински в онази за Гаридж. И може би това беше причината да се впусна в тази лудост. Да приема една небивалица за спасителна възможност. Никога нямаше да го направя, ако знаех какво ще срещна тук.

Всъщност бях тръгнал за отвара от кръглолистна брезеника, когато срещнах старицата.

2.

Старицата

Половината ѝ лице беше набраздено от годините на времето, но другата, лявата страна, бе покрита с кърпа. В първия момент си помислих, че е обезобразена, но всъщност не беше. Казваше се Лания.

Тя първа ми разказа за вълшебния косъм от брадата, но ще стигна и до тази част. Лания почти успяла да откъсне такъв, но не и преди Гаридж да я хване с костеливите си ръце и да я целуне по лицето. На мястото на целувката му кожата ѝ се състарила. Лания всъщност никак не била старица. Лявата половина на лицето ѝ, под кърпата, била млада и красива. Тя предпочела да скрие лицето и миналото си, отколкото да признае провала си, и напуснала родното си село, след като малката ѝ сестра починала. Неоткъснатият косъм от брадата на джуджето бил именно за нея.

Лания се заклела да отмъсти на синия злосторникк, затова заживяла в гората близо до града и започнала да продава билки. Там, където отчаянието било силно и нямала билки за него, тя разказвала ужасяващите истории за Гаридж, споделяйки за тайните пътеки към неговия свят. Ако брадата на безсмъртието не можела да грабне интереса, Лания разказвала за златото, което джуджето пазело. Хранела надежда, че някой, алчен за богатство, ще забие ръждясала кама в гърлото му. Винаги започвала приказката си с „През девет земи оттук…“.

3.

Предложението

„През девет земи оттук, където нощта е тъмнолилава, а слънцето почти не изгрява, съществува дървото на парите. Корените му са на земята, а листата му под нея – в червената пещера под Небесната скала. Само който знае тайната на дървото, може да превръща листата му в жълтици…“

– Ти знаеш ли тази тайна? – попитах Лания.

– Аз съм стара и бедна, продавам билки, за да не умра от глад. Щях ли да живея така, ако знаех тайната на богатството? Разбира се, че не, хубавецо. Обаче знам как да стигнеш до Небесната скала и как да разбереш тайната, с която можеш да получиш всичко това.

– И защо да ми казваш точно на мен, какво ще поискаш в замяна?

– Харесва ми, че не си никак глупав. Може би ще можеш да направиш нещо дребно и за мен, когато срещнеш Гаридж.

И  в този момент от историята Лания ми разказа за синьото джудже, което беше пазител на тайни, богатства и имаше силата да търгува с човешки души. Разказа ми всичко, което аз вече споделих по-горе. Не ѝ повярвах и честно казано дори я помислих за смахната бабичка, но след това Лания ми показа лицето си и се разплака.

– Който успее да надхитри синьото джудже, което пази листата, – каза тя, – ще ме спаси от това лице и тази съдба. Листата на дървото са вълшебни дори и без да ги превръщаш в пари. Едно единствено от тях може да ме направи отново млада и красива, а аз ще ти се отблагодаря като стана твоя жена!

Това предложение изобщо не ми звучеше примамливо. Не бях никак грозен, за да се надявам на случайна възможност да се сдобия с жена. Но  сестра ми имаше нужда не толкова от отварата, която ме доведе до Лания, а точно от чудото, което ми предлагаше тази странна билкарка. С един замах можех да спася сестра си, да бъда богат и да имам красива жена (поне доколкото съдех от младоликата ѝ лява половина на лицето). Усещах обаче, че не ми казва всичко, затова не показах веднага благосклонност. Вместо това продължих да я разпитвам:

– А защо точно аз? По какво ме избра?

Лания въздъхна полу-отчаяно, полу-въодушевено.

– Не аз избрах теб, Калейн, а ти избра мен. Ти дойде да търсиш кръглолистна брезеника, а аз сънувах, че този, който ще ме спаси, ще ми поиска отвара от нея, затова станах рано сутринта и набрах. Би могъл да вземеш отварата и да продължиш по пътя си, да забравиш, че сме се срещали, но и двамата знаем, че ти няма да го направиш. Трябва ти косъм от синьото джудже, а на мен ми трябва листо от дървото на парите. Затова идваш при мен в най-подходящия ден от пълноденствието, когато Слънцето ще закрие Луната, а навън нощта ще бъде тъмнолилава. Точно такава е и през девет земи, където ще отидеш, за да се срещнеш с Гаридж. Сега ще ти направя чай от вереника, за да запомниш всичко, което трябва да направиш.

Следва продължение….

0