4.

Десетата земя

Най-неочакваното за мен беше да открия, че входът към деветте земи, за които Лания разказваше, се оказа вторият етаж на привидно малката ѝ къщурка в самия края на гората. Точно там ме заведе старицата, за да ми направи чай от вереника и да ми обясни какво точно се иска от мен.

– Вдясно от тази стая има килер, а в него ще намериш стълба с девет стъпала. Няма нужда да я носиш някъде, защото трябва да се качиш по нея точно там, където е. С всяко стъпало ще се усещаш натежал от спомени, от страхове, от всичко онова, което ти пречи да си свободен и да летиш като птица. В края на стълбата наистина ще полетиш, но не към небето, а в недрата, през деветте земи, деветте светове, за които стълбата не е портал, защото тя може да те отведе само в десетата. Онази, в която небето е тъмнолилаво…. и знаеш нататък. Ще ми се да вярвам, че няма да се изплашиш, а ще се върнеш при мен с косъм от брадата на смръдливеца и с листо от богатството му за мен. Ще се справиш ли, Калейн?

*

Припомнях си думите на Лания всеки път, когато ми се искаше да изпищя от ужас. Когато пропаднах през стълбата, не очаквах, че веднага ще се озова на Небесната скала. И все пак не бях подготвен за киселинните езера, от които се надигаха зловонни пари, каращи очите ми да сълзят, а носа ми да отделя секрети. Всичко в тази Десета земя ме караше да изпитвам непоносимост, но онази жажда за приключения в мен не беше стихнала. А и на Лара, сестра ми, не ѝ оставаше много. Преди да поема на това необикновено пътешествие (а си мислех, че отивам само за отвара), цялото ѝ тяло вече беше покрито с огромни циреи и тя не можеше да стане от леглото. Краят беше близо и се надявах да успея да го изпреваря.

Движех се сякаш през джунгла с гореща и негостоприемна среда, но преди всичко – тъмнолилава. Лания ми беше казала да гледам само в краката си и ми бе дала фенерче, с което да си проправям път. Скоро разбрах, че светлината е моето спасение, защото тази от фенера ми беше моето оръжие. Гигантските хищни цветя, които срещнах по пътя си, се смаляваха до безобидни храсти, щом ги осветявах, и това беше най-удивителното, което ми се бе случвало. За съжаление, батерията на фенера изгасна точно когато стигнах до Небесната скала. В нейното подножие трябваше да търся червената пещера и не беше трудно да я открия, защото самата скала излъчваше сияние, а входът към пещерата беше отбелязан с голяма горяща звезда. Нямаше как да сбъркам.

Преди да вляза, намазах лицето си и дрехите си със смачкани листа и корени от берлизея, сместа от които Лания приготви специално. Отначало усетих леко парене по кожата, но не обърнах внимание. Тази смес трябваше да ме направи невидим за известно време, но като че ли засили зрението ми в тъмнината дотолкова, че несъмнено видях Гаридж, който беше по-различен от образа, който си представях през цялото време. Наистина беше син и с люспеста кожа. Можех чудесно да го видя заради ярко осветената вътрешност на пещерата. Безброй светещи кристали с разнообразни форми и размери се оказаха причината за нощното ми зрение. Успях да огледам Гаридж, преди той да усети присъствието ми. Образът му ми се стори доста преувеличен. Изобщо не ми изглеждаше страшен.

5.

Планът

Всичко, което се искаше от мен, беше просто да разсмея проклетото джудже.  Не да го изненадам, докато спи, не да го убия или раня, а да го разсмея. Да разтръска зелената си брада, звънчетата да се разклатят, онези души в тях да се разместят и в пролуката на това звънене и местене от звънче в звънче аз да хвана Гаридж за брадата и да я дръпна силно, да държа силата му, докато не ми каже къде са листата и как да ги превръщам в злато. А когато науча каквото ми трябва, да откъсна само един косъм и да изчезна бързо, докато сместа от берлизея все още действа.

Още отначало този план е бил абсурден, но заслепеното ми от желания сърце не изпита никакви съмнения.

6.

Тежестта на пожеланото

Тишината в пещерата беше изпълнена с напрежение. Да опитам да разсмея Гаридж ми се струваше най-лесното нещо на света, може би затова изобщо не бях помислил как да го направя. Не и преди да се изправя срещу синьото джудже, което съвсем спокойно си хапваше супа и шумно примляскваше.

Изглеждаше ми толкова безобидно същество. Ако не бяха малките разноцветни звънчета в зелената му брада (този напълно нелеп външен вид дори и за измислен герой), нямаше и за секунда да повярвам на приказката за него.

Хрумна ми, че бих могъл просто да отскубна косъм, докато съм невидим, и да избягам, без да изпълня останалото. После обаче се сетих, че ако взема само един косъм от брадата, за да спася сестра си, няма да получа нищо за себе си – нито богатство, нито жена. Затова реших да се придържам към плана си. С две думи – извадих гъше перо от пазвата си и се приближих откъм гърба на мляскащия Гаридж. Оказа се съвсем лесно: просто започнах да го гъделичкам по врата като досадна муха. Джуджето започна да се чеше толкова усърдно, че чак разля супата си. Подръпваше шапчицата си, наместваше се на столчето си, суетеше се, но не правеше единственото, което моето перо искаше да го накара да направи: да се смее.

Усещах, че съм се забавил и скоро нямаше да съм невидим, затова трябваше да действам незабавно. Извадих от джоба си торбичка с мравки, които исках да изсипя на гърба на Гаридж, но той се завъртя и те попаднаха в брадата му. Те започнаха да го гъделичкат така, както аз никога нямаше да успея. И тогава Гаридж се разсмя. Разсмя се от сърце, от радост, от гъдел и започна да се чеше по брадата, а от нея се разнесе музикален звън от безбройните малки звънчета. Сега беше моментът. Хванах го за брадата и  я дръпнах силно, а Гаридж се олюля и за пръв път чух гласа му.

– Който и да си, не причинявай зло на бедното малко джудже! Ще ти дам каквото искаш, само ме пусни!

Това ли беше страшилището? Толкова бързо ли се отказваше? Очаквах да ме удари ток от брадата му, да се порежа на люспестата му кожа, да ме заплаши… а той ми се молеше. Оказа се толкова лесно, че чак ми доскуча!

– Искам торба с листа от дървото на парите и ще те пусна.

– О, това ли…, а може би искаш косъм от брадата ми?

– Искам всичко, което имаш тук, Гаридж! Искам брадата ти, богатството ти, всичко!

– Тогава просто избери звънче и го дръпни, желанието си изпълни!

– За толкова ли глупав ме мислиш? Това ще се случи чак когато си тръгвам! Кажи ми как превръщаш листата на дървото в жълтици?

– По същия начин, който ти казах – разклащам звънче и си намислям желание. Толкова е лесно!

Не исках да го правя. Начинът, по който думите излизаха от устата му, спокойствието, с което ми говореше, все едно сме в равни позиции… не исках. В този момент на колебание усетих, че Гаридж вече не гледа някъде в пространството, а право в очите ми. Въздействието на моята невидимост беше отминало. Опитах да се отдръпна и откъснах косъм, когато без да искам, разклатих едно от звънчетата. Звукът още отеква в душата ми.

След това вече не можех да пусна брадата на Гаридж, която беше залепнала за ръката ми и се движете към лицето ми… Докато не залепна и не се срасна с моята брада. А аз се превърнах в синьото джудже, наблюдавайки как Гаридж започва да приема моя образ.

– Спри, злосторнико, какво правиш, не искам богатството ти, не искам косъм от брадата ти, нищо не искам от теб, върни ми лицето!

Гаридж се усмихваше с моето лице и постепенно се отдалечаваше, а аз бях приклещен в ужаса си. Гласът ми отслабваше, а звънците не спираха да звънят в главата ми. Когато заспах, сънувах Лания, която отново беше млада и красива, щастлива с любимия си Гаридж.

Бях ги освободил от проклятието им, за да го поема върху себе си. Уви, отвъд нямаше девойка, която да ме обича и да ме чака, за да изпрати наивник да откъсне косъм от брадата ми и да заеме мястото ми.

0