Майчина прегръдка

„Нарисувай ми майка, която да ме обича, и все едно си нарисувал света ми.“

Затварям очи и си спомням колко е хубаво да изляза навън без чадър, капките да барабанят по улицата, докато попиват в дрехите ми. В душата ми. И макар че дъждът в душата ми никога не спира, всеки път, когато се слее с този на улицата, в мен става някак по-тихо. Успокоява ме. Притихвам и мога да чуя всички останали шумове на света. Да видя нечия радост и да си помечтая, че е моя. Да видя нечия усмивка и да си представя, че е на лицето ми. Мога да си представя почти всичко, докато вали. Дъждът измива следите ти и това е хубаво, защото утре мога да ги нарисувам отначало. Да ги направя такива, каквито ти никога няма да  оставиш пред прага ми.

От седмица не е валяло. Дъждът ми липсва.

Липсваш ми ти, мамо.“

Агнеса

*

Сутринта е свежа и хладна. Цветовете в градината вече са леко натежали от утринната роса. Стъпвам боса по тревата и оставям енергията ѝ да попие в тялото ми, също както и росата. Обичам това време от деня, когато всички в къщата все още спят. Невъобразимо тихо е.

Тук времето тече много по-бавно, отколкото на Земята. Дните са дълги и светли.  Винаги топли, но не прекалено. Усещането е за края на май, когато цялото изобилие на природата се събужда за нов живот.

Новият живот тук е основното, което имаме и ние.

Казват, че майките никога не умират наистина. Онази въображаема пъпна връв, която ви е свързвала през годините, никога не се прекъсва. След смъртта тя просто придобивала друг израз на обич. Вече със сигурност зная, че е така.

Когато ми домъчнее за дъщеря ми, просто отивам до големия кладенец в средата на двора, пускам сълза и на повърхността на водата мога да видя желаното. Да видя колко е пораснала. Да опитам да разпозная някои от детските ѝ черти, някоя от детските ѝ усмивки. Да я прегърна невидимо, когато има нужда от мен, да я направлявам в житейските избори, които прави. Да се почувствам майка отново.

Тук има всякакви майки – млади и стари, с добри и с лоши сърца. Майки, изоставили децата си. Майки, които не са ги обичали. Майки, които като деца не са били обичани, и това е прокъсало връзката им със собствените отрочета. Всички сме различни посвоему, но поне в едно си приличаме – ние сме майки, разделени от децата си.

*

Събужда ме тягостното чувство, че нещо не е наред. Не мога да си поема въздух, мисълта за внезапно надвиснала опасност сякаш ме задушава. Майка Гардения ми прави липов чай и ми помага да се настаня в люлеещия се стол точно пред кладенеца. Страхувам се какво мога да видя вътре, затова оставам на безопасно разстояние.

Известно време просто пием чай мълчаливо. Гардения е скромна възрастна жена, около годините на моята майка, която е жива и здрава и която също ми липсва. Колкото и голям да си, винаги има моменти, в които имаш нужда от майка си. А тук е пълно с майки за всички такива случаи.

 – Е, Перизея, ще кажеш ли какво те мъчи? – подема най-накрая тя.

– И аз се питам същото. Ако можех да го назова, може би нямаше да ме тревожи чак толкова. Случвало ли ти се е?

Гардения обмисля, но все пак решава да не ми отговаря. Вместо това прошепва съвсем неочаквано:

– Разкажи ми как умря.

*

Не видях колата зад гърба си. Даже не помня за какво толкова съм си мислела в онзи момент. Никога не съм очаквала, че смъртта ще ме изненада толкова рано в житейския път. Агнеса беше едва на четири. Аз бях в началото на най-хубавите си години. Някога си мислех, че най-страшното на смъртта е болката при раздялата с живота.

Сега знам, че раздялата от любимите е тази, която прави края на живота болезнен. Но най-неприятното е, че не можеш да го приемеш. Не можеш ей така да си тръгнеш от живота в младостта си. С дни стоях като безмълвен наблюдател пред къщата ни, без да мога да успокоя семейството си, че съм тук, че не съм изчезнала. А бях. Понякога физическото отсъствие не може да бъде преодоляно.

Усещам го всеки път, когато искам да прегърна Агнеса през кладенчовата повърхност, но щом я докосна, повърхността се размива и образите изчезват…

Докато разказвам на Гардения за онзи така важен момент, който преобърна живота ми буквално, и ме прати тук, се досещам какво може би ме измъчва. Смътно осъзнавам, че така се чувстват хората, когато губят близък.

– Защо не губим чувствата си, Гардения? Защо продължаваме да страдаме, защо имаме емоции дори и когато отдавна сме мъртви за земния свят?

 – Ех, нищо не разбираш, скъпа. Мъртви сме само ако не чувстваме. Знам какво ти е и защо е това предчувствие, но няма да ти кажа нищо. Ти сама ще разбереш още днес.

До вечерта тревогата ми е отминала. Не спирам да мисля обаче за разговора с Гардения. Искам да надникна в кладенеца, но когато заплаквам над него, не се случва нищо. Не получавам отговор на въпросите си, но внезапна тъга изпълва нечовешкото ми сърце. Тъга и липса по мама, за която отдавна нищо не знам.

Когато имах възможност да „участвам“ невидимо в нечий живот, аз избирах винаги този на Агнеса.

От външната трапезария се чува глъч. Винаги е така, когато посрещаме нови майки. Подкрепата и взаимната помощ са най-важни, за да предразположим новодошлите. Майка Пенелопа отваря голямата дървена порта, която ни дели от всички останали райски селения, и новодошлите са готови да влязат.

Едва тогава разбирам всичко.

Там, сред тях, виждам мама.

Сълзите замъгляват очите ми, но аз съм щастлива, защото след толкова самотни и празни години най-накрая ще бъда в ръцете, поели ме като бебе, дали ми цялата любов. Защото на който и свят да отидем, винаги ще имаме нужда от мама.

Когато тя ме разпознава сред другите, лицето ѝ се разгръща в усмивка, която за момент заличава белезите на времето, в което сме били разделени. На който и свят да отидеш, винаги търсиш с поглед другата част от сърцето си. Детето си.

Връзка, която не може да бъде обяснена.

Любов, която не може да бъде назована.

Две ръце, в които винаги се чувстваш у дома си.

0