Разказът „Сънят на Иклеана“ е писан специално за „И с корона“, брой 5 (ISBN 2815-3162) на периодичното литературно списание за кратки разкази „Й“. Сборникът съдържа само 7 разказа, подбрани след селекция. Благодаря на списание „Й“ за възможността да участвам, както и за новата история, която ме провокираха да създам. За поръчки и връзка със списанието: тук

Понякога да си на правилното място в точното време, е най-силното ти оръжие.

СЕГА

Руините на Харселодос са първото, което виждам на сутринта. Слънчевите лъчи се пречупват в разрушения купол на храма на Немедра. Старият ми живот се пречупва под същия невъобразим ъгъл, но не се разпилявам като прах. Вместо това се разтварям за нов живот във въздуха.

Никога повече няма да чуя песента на жриците. Те вече няма да възхваляват богиня Немедра. Новата кралица е забранила.

Кралица Иклеана.

Аз.

Доскоро бях просто сираче, отраснало в храма на Богинята. Очакваше ме бъдеще на слугиня в нечий богат дом, но не и дворец. Жена без бъдеще – без право на избор, на любов или на собствени деца. Никога не съм мечтала за друго. Когато си отраснал без бъдеще, не се отпускаш да мечтаеш.

А ето ме днес тук – на върха на най-високия дворец, откъдето необезпокоявана мога да мечтая. Да поискам всичко и да го имам на мига. Мога да наблюдавам как разрушават домовете на онези, които са ме оскърбявали или дори да заповядам да ги убият – само едно вдигане на ръката ми е достатъчно, за да получа внимание и да се изпълни волята ми. Но аз не го правя. Вдигам ръка единствено за да докосна главата си, уж да наместя един изплъзнал се кичур, а всъщност да погаля короната си. Да се убедя, че новата тежест, която усещам, не е просто илюзия, не е сън, от който ще се събудя, за да търкам отново чужди подове и да мия чинии… Защото когато веднъж си я държал в ръцете си и си я носил върху главата си, никоя тежест не е достатъчно силна причина да се разделиш с това усещане за мощ и величие. Аз и короната ми вече сме едно цяло, свързани навеки. Не бих могла да живея, ако не усещам тежестта ѝ. Ако не усещам под пръстите си гравираното „И“ в центъра ѝ. Докосвам я отново и този път не се преструвам, че е случайно, защото не ме е грижа дали някой ме наблюдава. Винаги ще ме наблюдават дори и когато спя, защото моите сънища са божествени. В тях са тайните и  ключовете към съдбите на толкова хора. А кой не иска да държи такива ключове… Толкова е велико, мисля си, колко бързо може да се завърти колелото на съдбата и да преобърне света ти. Да те издигне от дъното до върха само в един миг. С едно кратко завъртане. Като насън. Ако затворя очи, мога съвсем точно да чуя онова превъртане, което ме доведе дотук. То не беше никак кратко и безшумно. Беше гръм от боговете. Жертвоприношение.

ПРЕДИ

„Мъртвите ще се възнесат, слепите ще прогледнат, глухите ще чуят и тази песен ще се възнесе до тебе, Немедра, о, ти, богиньо неземна, на изоставените – майка, на клетниците – спасителка, на Харселодос – пазителка!“

Песента на жриците отеква от вътрешността на храма и се носи далеч след площада на града. Пазарен ден е и ми е разрешено това рядко удоволствие – да купя храна за следващите няколко дни и да се разходя сред хора. А всъщност да подишам въздуха на свободните им животи. Билки, подправки, лекове, месо, плодове, платове, украшения… сливам се с живота отвъд храма, но тази песен не спира да ме тормози. Не съществува толкова далечно място, където да не я чувам, тя е дълбоко вкоренена в съзнанието ми. При всяко произнасяне на „Немедра“, хората покрай мен почти незабележимо прошепват името на пазителката. Правя го и аз по-скоро от чувство за принадлежност, отколкото с искрена възхвала. Напълнила съм вече две кошници с домати, пресни билки, свежо месо и билков ликьор, когато някой се блъсва в мен толкова силно, че бутилката пада, а въздухът се изпълва с аромати на карамфил и кардамон. Парченце стъкло одрасква лявата ми буза.

– Спри да пищиш, Клара, не трябва да привличаш внимание, глупачке!

Мъжът ме дърпа настойчиво за ръкава, шепнейки ядно в ухото ми и аз почти се чувам как му отвръщам да махне ръцете си от мен, защото не го познавам, когато си спомням… Всичките ми дрехи са протрити от носене. Грозни и твърде дрипави, за да изляза с тях на пазар. Затова върху ежедневната си слугинска сива рокля съм сложила красивата червена пелерина с качулка на Клара. Една от жриците. Не казвам нищо, почти спирам да дишам. Оставям се на мъжа, който ме бута скришом в една ниша. Преди да съм казала каквото и да е, той пъхва малък свитък в ръката ми.

– Знаеш какво да правиш. И довечера – на задния вход по залез слънце както е уговорката. Не забравяй да носиш това – и той пъхва в джоба на пелерината ми дълга и тънка кама с гравирана дръжка, след което изчезва.

*

Не се прибирам веднага. Не и след като прочитам посланието, което се оказва прелюдия към заговор за убийството на краля. Бих могла да загубя живота си, ако някой го открие в мен, или  пък точно обратното. Да си извоювам нов живот. Понякога да си на правилното място в точното време, е най-силното ти оръжие. Изваждам кибрит от едната кошница и преди да размисля, от тайното послание остава само пепел.

Прибирам се в храма на свечеряване. Трябва да е минала вечерната песен на жриците и всички да се подготвят за нощно бдение пред статуята на Немедра, а всъщност – за срещата с крал Рен. Вървя с открито лице и в собствената си износена рокля. Старая се да бъда колкото се може по-тиха и незабележима, но жрица Халдея ме посреща на входа. Онази, чието име също бе в свитъка.

– Закъсняваш, Иклеана! Неуважение е към богинята да прекрачваш този праг в толкова неприличен вид! Цялата си в кал! Дай си ръцете, проклетнице! – пръски слюнка хвърчат от сбръчканите ѝ устни, докато посяга към кошниците с покупки, за да освободи ръцете ми.

– Съжалявам, жрице, веднага ще се измия.

– Казах да си подадеш ръцете, глуха ли си?

Не съм, но се опитвам да избегна наказанието. Халдея вдига над главата ми дългата си тънка пръчка за възпитание, за да ме удари през лицето, когато…

– Недейте, моля Ви, не през лицето, ето, ето ръката ми!

Но тя не е милостива. Все пак ме удря през лицето. Ударът е като ехо от всички предишни пъти, в които ме е удряла по същия начин – безмилостно и с гняв. Коленича с наведена глава.

– Да ти е за урок! Дай да видя какво криеш зад гърба си!

От дванадесетгодишна ме бие така. Наказва ме в името на богинята, докато всъщност задоволява страстта си да измъчва по-слабите. Омразата клокочи в гърлото ми като казан с традиционната яхния от остатъци, която така и не се научих да преглъщам.

– Няма. Понесох си наказанието, сега ме оставете да се прибера в стаята си и…

Новият удар е внезапен и още по-болезнен.

За изненада и на двете ни – моят ответен също. Ръката, която допреди малко държах скрита зад гърба си, се стрелва към злобната вещица и камата ми потъва в нея като в пита кашкавал. А после отново и отново, така, както никога не съм очаквала. Злоба, таена с години, тече по нишката между моята ръка и гравираното оръжие.

– Ето, сега видя какво държа, доволна ли си?

Гръм разсича нощното небе. Адски силен и божествен. Руква пороен дъжд, който никой в Харселодос няма да забрави в идните години. От захвърлената кошница с разпилени продукти вадя червената пелерина. Избърсвам оръжието с единия ѝ край, надявам качулката и отварям портите на храма.

– Заговор, това е заговор! Пазете краля!

И първа се впускам с камата напред.

*

Точно в този момент се събуждам и вече знам, че нещо ще се случи. Моите сънища винаги се случват. Изваждам червената пелерина на жрица Клара изпод възглавницата си, обличам я и излизам навън. Вдигам качулката над главата си.

Днес ще вали.

Тази вечер кралят ще се влюби в мен.

*

Брадата му ме гъделичка, докато устните му се спускат по шията ми. Докосва ме нежно, но властно. Знае, че не мога да му откажа. Аз също го знам. Небрежно прокарвам ръка по тила му и го галя по меката коса. Нагоре и нагоре чак до короната. Опипвам върховете ѝ отзад, докато крал Рен разкопчава горните копчета на червената ми роба. Красива е. Наполовина червена, наполовина жълта, но цялата златна с големи рубини по върховете, които докосвам в мига, когато Рен докосва върховете на гърдите ми. Потръпвам от удоволствие. Скоро, много скоро ще имам съвсем същата, само че по-изящна и с малка буква „И“ в средата.

– Ти не си като другите жрици, Иклеана – казва ми кралят, след като ме е любил за пръв път, – наистина си божествена, докосната от самата Немедра!

– Нима сте били и с други жрици, кралю мой? – харесва ми невинно да се преструвам, че не знам колко е развратен този крал, макар че няма жена в Харселодос, която да не знае. Или да не е спала с него.

Той се усмихва повече на себе си, отколкото на мен, вероятно си спомня нещо, а после отговаря:

– Никога не съм бил с такава като теб, знаеш го. Сънят ти наистина е бил пророчески. Никоя жена преди не е спасявала живота ми. Обещах ти нещо по-рано днес и ще го направя – ще те облека от глава до пети в злато и ти ще станеш моя кралица! Сега просто скрепяваме съюза си пред очите на богинята.

И той ме повлича обратно в постелята, а всъщност върху наметалото си на земята. Дъждът все така безмилостно чука по прозорците, небето гърми, а ние се любим безбожно в храма на Немедра. Покрай мъртвите тела на всички хора, които някога съм познавала.

Понякога да съм на правилното място в точното време, е най-силното ми оръжие.

Снимки от представянето Списание Й брой 4 и брой 5 в Powwow club, Велико Търново, на 06.11.2022 г.

fb-share-icon0

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!