Момичето от Валиндор

Разказът "Момичето от Валиндор" е публикуван в списание "Й",  бр. 4. "Любовен двуъгълник" от 01.07.2022 година /ISSN 2815-3162/. Всички разкази в списанието се подбират на конкурсен принцип съобразно темата на броя. Щастлива съм, че имах възможността да участвам. Написах този разказ специално за конкурса на броя. Благодаря на екипа на списание "Й", че оцени творбата ми. Надявам се да намери много читатели. 
Сайт на списанието: https://ikratko.net/

Да обичаш или да умреш?

Понякога е съвсем същото.

Бих могла да те пронижа в сърцето и ти няма да се усъмниш в любовта ми.

Очите му са вперени над главите ни, сякаш там има нещо повече от слънце в синя безкрайност. Само за миг отклонява вниманието си и кракът ми се стрелва към левия му хълбок. Силно и болезнено, но най-вече изненадващо. Брион ахва шумно и улавя крака ми във въздуха. Още преди да съм мигнала, ме поваля по гръб. Ръцете му обездвижват моите, а бедрата му ме притискат в земята.  Не става, както очаквах. Много по-хубаво е.

– Какво да те правя, Вейда, какво да те правя?! Твърдоглаво, непослушно момиче!

Кога ще престанеш да заставаш на пътя ми!

            Късно е да отричам, че играта ни ми харесва. Ако гърбът не ме болеше толкова много, щях да му сритам един в…

– Пусни ме, празноглавецо! Да не мислиш, че умирам от желание да се бия с теб.

Обаче умирам. От желание. Но никога няма да го призная.

Той се заглежда в очите ми по същия начин, както преди малко гледаше слънцето и нещо в дълбините на погледа му ме жегва. Хваща и двете ми ръце само в една от своите и ляга отгоре ми, така че да не мога да мърдам. Свободната му ръка започва да чертае профила на лицето ми. Щом стига до устните ми, разтърква палеца си по тях. Ухае на пролет. Мокра гора след дъжд и цитрусов дъх.

Отмествам поглед. Не мога да го гледам в очите.

– Колко още можеш да издържиш? – казва ми и разтваря с пръст устните ми.

Не поглеждам.

 – Вейда… – прошепва Брион до лицето ми и дъхът му се плъзва по шията ми. Спомням си какво се случи последния път, когато направи така, и бузите ми пламват. Предават ме. Само за секунда решавам да надзърна в очите му, когато сме така опасно близо един до друг, че мислите ни кръжат в тишината. Но Брион не ми оставя време да се съвзема, защото устните му се плъзват по моите с такава скорост, че спирам да дишам. Ръката му стисва нежно челюстта ми. Предпазна мярка, за да не бягам, макар че аз изобщо не искам да бъда далеч от ръцете му. Кой знае кога ще можем да се бием отново. Кой знае след колко време ще можем отново да лежим на земята и да се преструваме, че ме е победил. Ръката му се плъзва надолу, докосва уж случайно и съвсем небрежно гърдите ми, толкова твърди и болезнени под дрехите, толкова жадни за това почти тайно докосване. Когато впива пръстите си около плитката ми, изстенвам в устата му и даже леко го захапвам.

– Трябва да ме пуснеш вече, Брион, не мога да дишам.

Брион не ме пуска. Разхлабва връзките на ризата ми и аз шумно си поемам въздух, докато всъщност започвам да се задушавам от мисълта, че пръстите му леко докосват кожата в пролуките между връзките. Той се забавлява.

– Е, Вейда, ще пееш ли за мен? – дрезгавият му глас издава предизвикателство.

– Надявам се никога да не ми се наложи отново – прошепвам с усмивка.

Устните му вече ми липсват.

– Ще ти е мъчно ли, ако все пак трябва да ми попееш.

– По-скоро бих умряла, отколкото да ти пея.

Истина е. Бих умряла, ако трябва да живея без него.

– Тогава никога повече не ме предизвиквай, иначе ще направя някоя глупост, кълна се!

– Вече е късно, Брион, отдавна е късно за повече глупости.

Сълзите ми мокрят ръката му, а той не казва нищо повече. Освобождава ме от прегръдката си и се отдръпва бавно от мен. Обръща гръб с поглед в земята. Не иска вече да се гледаме в очите. Чувствам се гола и сякаш замръзвам, въпреки че всичките ми дрехи са на мястото си. Заболява ме до дъното на душата от тишината помежду ни.

– Глупак! Слабак! Отказа ли се? Омръзна ли ти? – забивам думи и юмруци в гърба му само и само да го накарам да се обърне.

– Нищо не разбираш, Вейда! – казва и се изправя, все едно не е усетил, че го предизвиквам. – Стана късно, трябва да се прибираш. Ще те изпратя до големия дъб и после… знаеш, ще те чакам другия месец по същото време. На нашето място. Не пей на никого, Вейда, не бъди като тях!

– А ти не бъди женен, става ли?

Брион се засмива тъжно и не казва нищо.

И двамата знаем, че за днес няма повече нищо за казване.

*

Като дете обожавах приказката за принцеса Линдория от Валиндор: влюбила се в красив принц от чужда страна, който бил ухапан от змия в сватбения им ден. Щом видяла любимия си да лежи мъртъв, се помолила на боговете да ѝ вземат красотата, но да ѝ дадат сила да го съживи. А после, с цялата вяра в себе си, отворила уста и запяла толкова красива песен, че всичко наоколо замряло и слушало мелодията. Принцът отворил очи, съживил се. Двамата празнували новия си живот и любовта си, а когато на сутринта се събудили след невероятната любовна нощ, принцът открил, че съпругата му изглежда някак по-стара и не така красива. Освен това била изгубила гласа си. Принцесата платила обещаното, но вече не можела да задържи любовта на мъжа си. Много скоро принцът се отегчил от жена си, спрял да ѝ обръща внимание и да ѝ се радва. Намирал си по-красиви и по-млади жени за развлечения. Това разгневило Линдория и един ден тя пронизала с нож сърцето на своя неверен съпруг. Щом го направила, лицето ѝ отново станало младо и красиво, а гласът ѝ напирал да се излее в мощна мелодия. Линдория запяла, но песента ѝ този път не съживила принца, а го пренесла завинаги в необятните селения на смъртта, където щял да изкупва греховете си…

Това е всъщност историята на първата Предсмъртница, нашата прародителка Линдория. Жените от Валиндор са надарени вестителки към отвъдното. Аз съм най-младата. Именно докато получавах дарбата си, срещнах Брион. Той беше първият мъртвец, на когото трябваше да пея. И вместо да го преведа към вечността, аз сбърках песента и го върнах при себе си.

*

Да го убия или да го обичам, за нас е съвсем същото. Някога наруших всички граници заради него, а днес той ги нарушава заради мен. Брион е Живодарец. Роден да убива Предсмъртници, но обречен да обича най-младата. Мен. Съдбата понякога си прави толкова нелепи шеги.

И днес отново сме в улица без изход. Преструваме се, че се мразим, за да замаскираме някак любовта си. Да скрием, че всеки ден умираме един за друг, един без друг, бавно и мъчително, докато стане трудно за оцеляване.

Тази любов трае вече толкова години. Бяхме толкова изобретателни в преструвките и омразата: една от братовчедките ми Предсмъртници уби с песента си брата на Брион, а той отвлече и отне дарбата на сестра ми, така че тя никога повече няма да може да пее. Живодарците отнемат дарбите ни, прекъсват връзката ни с Отвъдния свят. Аз и Брион практически не бихме могли да съществуваме заедно. Той много добре съзнава това. Не може да вземе моята дарба, не може да направи нищо от всичко, което би трябвало да ми стори. Не може да се бори с мен, защото ме обича. Да убиеш или да обичаш? Избираш едно от двете и то те довършва.

Аз съм предателка. Брион е предател. Семействата ни се мразят. Ние мразим семействата си, но не можем да ги напуснем. Дългът на кръвта тежи ужасно. Брион се ожени за сестра ми – онази, лишената от дарби. Направи го в изблик на ярост и отчаяние, в опит да нарани баща ми. Увлече се твърде много в играта на преструване.

Сега сме оплетени завинаги в лъжи и безчестие, в смърт и омраза, в предателства и вина. Когато мисля за нас, болката от това, че никога не сме се любили, е много по-силна от тази, че си ляга до сестра ми. Защото ръцете му, устните му, животът му ми принадлежат. Както и моите принадлежат на него.

Затварям очи и искам да спра да чувствам. Искам да умра.

Да обичаш или да умреш… понякога боли еднакво.

*

Минава месец, в който не мога да спя от новата ситуация, стоварила се върху главите ни. Съпругата на Брион, сестра ми, е починала при раждането на първото им дете. Трябва да пея на погребението ѝ, за да бъде спокоен пътят ѝ към вечността.

Не мога да го направя.

Най-накрая избирам да не бъда предателка.

Не искам повече да предавам любовта си.

Обличам черната си рокля и скривам под полите ѝ нож.

Обичам те толкова много, Брион, че съм готова да убия заради теб, мисля си.

Той ме чака до големия дъб, любовното ни място.

Не говори, но ме прегръща силно и истински.

Сълзите ни се сливат тихо, все едно изливат мислите ни.

Тогава изваждам ножа и го забивам.

В себе си, в него.

– Няма да ти пея, Брион. Никога повече няма да ти пея. Само този последен път

– казвам и запявам песента на Линдория.

            Превеждам и двама ни по най-кратките пътища на сродните души. Когато отваряме очи, отново сме до дъба, само че от другата страна на живота.

Не бързаме, не говорим. Само се докосваме така, както винаги сме мечтали.