Пророчество за бъдещето на света

Мая отвори синята кутийка и извади единствената розова перла. Последната. Спомен от сестра ѝ. Дълго беше отлагала този момент, а сега нямаше закога.

Отвори широко прозорците, нека влезе свеж въздух. Колко ли свеж може да е въздухът на смъртта? Вятърът разнасяше останките от разрушенията след последния ураган преди седмица. Цял живот живя така – от буря до буря, от ураган до ураган, от наводнение до наводнение. През последните петдесет години природата беше срещу човека.

Мая смътно си спомняше детството.

Най-любимият ѝ спомен беше как се пързалят с шейни по кръцкавия сняг. От горе до долу със скоростта на космическата светлина, шегуваше се сестра ѝ Анабел. А после дойде зимата на 2020 година и всички ги затвориха по къщите. Мая беше само на шест, когато дойде първата вълна на коронавируса. До петнадесетата си година беше преживяла още цели десет епидемиологични вълни, както и върлуването на петдесет различни щама. Беше ваксинирана четири пъти, но въпреки това никога не изкара цяла присъствена учебна година – през няколко месеца ги затваряха за домашно обучение. Сестра ѝ така и не успя да завърши образованието си. Вярно, че доста хора умряха от вируса през тези години, но още повече се споминаха от насаждания непрекъснато страх, който сковаваше и без това вкочанените им сърца.

Мая гледаше перлата и сякаш беше потънала в спомена за деня, когато Анабел ѝ даде синята кутийка, пълна с такива. „Сестро, пази ги като най-скъпото, което ще имаш. Това са таблетки от бъдещето. С всяка една от тях ще можеш да препускаш през времето и да пропускаш неприятните моменти от живота си.“ Кой и защо беше дал тези вълшебни хапчета на сестра ѝ, Мая не се сети да пита. Анабел беше от първите изчезнали. Розовите хапчета я заведоха в друга реалност.

Мая не искаше да пропуска никакви неприятни моменти в живота си чак докато не стана на петдесет. През това време коронавирусът беше заменен от други вируси, хората бяха станали сприхави и злобни помежду си, а природните катаклизми следваха един след друг. Мая споделяше от розовите хапчета с роднини или с малкото си останали приятели – искаше да помогне на всеки, който търсеше изход от този свят. Там, в Космоса, имаше други планети, други галактики, не толкова опустошени от хората. А сега ѝ беше останало последното хапче. Само една розова перла. Ако я изпиеше, повече никога нямаше да се налага да гледа остатъците от живота си, които се вееха пред очите ѝ като парцали на вятър. Нищожна обвивка без съдържание.

Мая често се беше питала защо нейната къща винаги оцеляваше. Наводненията не стигаха до нейната улица, пожарите не засягаха нейния двор. Ураганите подминаваха нейната къща. Природата сякаш не искаше да ѝ навреди, но Мая не се чувстваше късметлийка. Не беше видяла нищо хубаво в живота си, любимите ѝ хора не оцеляваха достатъчно дълго, за да създадат дълбока трайна връзка помежду си. Затвори прозореца, пак се задаваше буря. Във въздуха се носеше неприятен мирис на сяра.

Мая посегна към хапчето. Какво пък, да го изпие и да се свършва. Тя не вярваше в никакви хапчета с магически свойства, защото никое лекарство не успя да пребори онзи вирус, а всички, на които подаряваше перли, просто изчезваха. Когато го погълна между две глътки студена вода, беше сигурна, че ще умре. Доброволно беше избрала смъртта пред това апокалиптично съществуване.

А после се събуди на зелена поляна.

Малко момиче ѝ подаде ръка.

– Къде съм, коя година е? Как така има толкова много зелена трева? Последният ураган унищожи всичко!

– Добре дошла в Розовата долина. Годината е 2084. Ти прескочи двадесет години напред в бъдещето.

– Не е възможно. Нямам предвид щуротията за двайсетте години. Не е възможно това да е света ни след двадесет години. Твърде красиво е, за да е истина.

– Така е, твърде красиво е, и малцина сте тези, които ще го видите. Светът се ражда отначало. Всичко грозно, зло и противно ще бъде унищожено и само избрани хора ще участват в създаването на Новия свят. Хайде, ела да те отведа при Анабел. Тя те очаква.

– Чакай, нещо не е наред. Защо съм млада, когато би трябвало да съм на седемдесет години?

– Не отсъждай годините по възрастта на тялото. Тук възрастта се измерва по добродетели. Ти винаги даваше най-доброто от себе си на другите и въпреки това сърцето ти все още е препълнено с обич. Ето защо си тук. Любовта и добротата ще създадат вашия свят отначало. Твоята възраст няма значение в Розовата долина.

Мая стана от тревата и изтръска от роклята си полепналите розови листенца. Където и да я беше отвело розовото хапче, тя предпочиташе всяко друго място през грозната страна на реалността. „Мечтая си един ден да имам достатъчно розови перли за всички прекрасни хора по света.“

0